Дон Боско: Спомени – Когато надеждата умря

Учение и мотика

През зимата почти нямаше полска работа. Антонио ми позволи да уча колкото си искам.

Но щом дойде пролетта, той започна да се оплаква. Казваше, че той си пропилява живота в тежък труд, докато аз живея като господарче. Имаше ожесточени спорове с мен и майка ми. Накрая, за да не нарушим домашния мир, решихме да ходя на училище рано сутрин. През остатъка от деня трябваше да работя на полето.

Но как бих могъл да си уча уроците и да правя преводи?  Организирах се по следния начин. Стараех се да уча, докато отивах и се връщах от училище. Като стигнех у дома, в едната ръка вземах мотиката, в другата – граматиката. По пътя повтарях местоимения и глаголи. Като стигнех мястото за работа, хвърлях меланхоличен поглед към граматиката, поставях я в някое безопасно кътче и заедно с другите започвах да копая, да плевя, да събирам трева.

Когато идваше часът за следобедна закуска, се оттеглях на                                                      страна. С една ръка държах самуна, с другата вземах отново граматиката и учех. Същото ставаше и на връщане у дома. Времето за обяд, за вечеря, някой и друг половин час, откъснат от съня, бяха еднствените моменти, когато можех да правя писмените задания.

Въпреки целия ми труд и цялата ми добра воля Антонио не беше доволен. Един ден с решителен глас каза на майка ми и на брат ми Джузепе:

– Време е да се приключи с тази граматика. Аз съм израстнал голям и силен без някога да са ми трябвали  книги.

В пристъп на болка и яд му отговорих:

– И нашето магаре никога не е ходило на училище, а е по-силно от тебе.

При тези думи той побесня и аз едва успях да се спася с бягство от пороя плесници и юмруци.

Шепа щастливи дни

Майка ми беше покрусена, аз плачех. Когато дон Калосо научи за неприятностите, които ми се случваха в къщи, ме повика и ми каза:

– Джовани, ти много ми се довери и не искам да останеш измамен. Остави този твой брат побойник и ела при мене.

Веднага съобщих това предложение на майка ми и тя го прие със задоволство. През април започнах да прекарвам целия ден при капелана, като се връщах у дома само за преспиване.

Радостта ми беше невъобразима. Дон Калосо беше станал мой кумир. Обичах го като баща, молех се за него, охотно му служех във всичко, което можех. Бих искал да направя за него фантастични  неща, дори живота си да дам.

В заниманията с него за един ден напоредвах повече, отколкото у дома за една седмица. Този Божи човек ме обичаше наистина. Много пъти ми казваше:

– Не се тревожи за бъдещето. Докато съм жив, не ще позволя да ти липсва нещо. И ако умра, пак ще се погрижа за твоето бъдеще.

Дон Калосо си отива

Всичко вървеше много добре. Бях напълно щастлив, когато едно нещастие пресече моите надежди. Едно априлско утро дон Калосо ме беше изпратил при моите близки с една поръка. Едва що бях пристигнал у дома, когато дотича един човек и ми каза да се връщам веднага при него. Получил апоплектичен удар, искал да ме види.

Не тичах, а летях. Моят прелюбим дон Калосо беше на легло, не можеше вече да говори, но ме позна, даде ми ключа от чекмеджето, в което стояха парите, и ми направи знак да не го давам на никого.

След два часа агония предаде Богу дух. С него умиряха всички мои надежди. Винаги съм се молел и докато съм жив ще продължа да се моля всяка сутрин за този мой най-голям благодетел.

Когато пристигнаха наследниците му, предадох им ключа и всичко друго.

Comments are closed