Дон Боско: Спомени – Срещи

Първо причастие

Бях на единадесет години, когато бях допуснат до първо причастие. Знаех вече целия катехизис, но никой не беше допускан до причастие преди да е навършил дванадесет години. Понеже църквата беше далече, енорийският свещеник не ме познаваше. Обучение във вярата ми даваше кажи-речи само моята майка. Тя искаше колкото се може по-скоро да пристъпя към това велико тайнство на нашата свята вяра и ме подготви грижливо, като правеше всичко, което можеше.

През Велики пости тя всеки ден ме пращаше на катехизис. Накрая се явих на изпит, издържах го и беше определен денят, в който заедно с другите деца, щях да мога да се причестия за Великден.

През Велики пости майка ми три пъти ме води на изповед. Повтаряше ми:

– Джовани, Бог ти прави голям дар. Опитвай се да се държиш добре, да се изповядваш искрено. Искай прошка от Господа и обещай да станеш по-добър.

Обещах. Бог знае дали после съм удържал обещанието си. В навечерието на първото причестяване майка ми ми помогна да се помоля, накара ме да прочета една добра книга, даде ми съветите, които една майка, истинска християнка, може да намисли за децата си.

В деня на първото причастие, сред тълпата момчета и родители беше почти невъзможно да остана съсредоточен. Сутринта майка ми не ми позволи да говоря с никого. Съпроводи ме до светата трапеза. Заедно с мен направи приготовлението и благодарението, като следваше молитвите, които енорийският свещеник дон Сизмондо накара всички да повтарят на висок глас.

През този ден тя ми забрани да се занимавам с физически труд. Времето си прекарах в четене и молитва.

Много пъти тя ми повтори тези думи:

– Сине мой, за тебе днешният ден бе един велик ден. Сигурна съм , че Бог е станал господар на сърцето ти. Обещай Му, че ще се стараеш да се запазиш добър през целия си живот. От днес нататък често отивай да се причестяваш, но недей отива с грехове на съвестта. Изповядвай се винаги искрено. Старай се да бъдеш винаги послушен. Отивай охотно на катехизис и да слушаш Господното слово. Но, за Бога, стой далеч от ония, които говорят лоши неща: смятай ги за еедин вид чума.

Винаги съм помнел съветите на майка ми и съм се старал да ги изпълнявам. Струва ми се , че от този ден станах по-добър, поне малко по-добър. Преди това усещах голяма вътрешна съпротива към послушанието, към приемането на чужди решения. Когато някой ми даваше заповед или съвет, винаги му отвръщах.

Едно нещо ме тревожеше: нямаше църква, в която бих могъл да ида, да се моля или да пея с другарите си. За да чуя един урок по катехизис или една проповед, трябваше да ида в Кастелнуово или в Бутилиера, т.е. да извървя десет километра на отиване и връщане. Това беше и причината, поради която мнозина идваха охотно да слушат моите „акробатски проповеди”.

Мисия в Бутилиера

В село Бутилиера имаше една проповедническа мисия. Отивах там и можех да слушам много беседи за вярата. Идваха хора отвсякъде, привлечени от известността на мисионерите. Всяка вечер можехме да чуем лекция за християнската вяра и да направим размишление върху вечните истини. После всеки се връщаше у дома.

Една от тези вечери се връщах у дома сред голяма тълпа хора. Сред тях беше някой си дон Калосо от Киери, който отскоро беше дошъл като капелан в Мориалдо. Беше един много добър стар свещеник. Вървеше съвсем прегърбен, но въпреки това изминаваше целия път, за да чуе заедно с нас „мисията”.

Четири гроша за четири думи

Като ме видя толкова млад (припомням, че бях дребен на ръст, бях гологлав, къдрокос и стоях мълчалив сред другите) дон Калосо ме позагледа няколко мига и после ми заговори:

– Откъде си, синко? И ти ли беше в мисията?

– Да, бях на проповедта на мисионерите.

– Кой знае какво си разбрал! Може би твоята майка би ти изнесла една по-подходяща проповед, нали така?

– Така е, моята майка често ми изнася добри проповеди. Но ми се струва, че разбрах и мисионерите.

– Хайде, ако ми кажеш четири думи от днешната проповед, ще ти дам четири гроша.

– За първата проповед ли искате да Ви кажа нещо или за втората?

– Каквото искаш. Стигат ми четири думи. Помниш ли темата на първата проповед?

– Да, необходимостта да бъдем приятели на Бога, да не забавяме собственото си обръщане.

– И какво каза проповедникът? – добави старецът, който започна да се учудва.

– Отлично помня. Повтарям Ви цялата проповед.

Без труд изложих въведението, след това трите точки на изложението: който забавя собственото си обръщане, рискува да му липсва време, Божията благодат или пък волята. Дон Калосо ме остави да говоря повече от половин час, докато вървяхме сред хората. После ме запита:

– Как се казваш? Кои са твоите родители? Много ли си ходил на училище?

– Казвам се Джовани Боско. Баща ми почина, когато бях още малък. Майка ми е вдовица, която отхранва три деца.  Научих се да чета и пиша.

– Не си ли учил латинска граматика?

– На знам какво е това.

– Обичаш ли учението?

– Страшно много.

– Какво не ти го позволява?

– Брат ми Антонио.

– Защо брат ти Антонио не иска да учиш?

– Той казва че ходенето на училише е губи? време. Но ако можех да ходя на училище, не бих си губил времето. Бих учил много.

– И защо би искал да учиш?

– За да стана свещеник.

– И защо искаш да станеш свещеник?

– За да дам обучение във вярата на много мои другари. Те не са лоши, но ще станат лоши, ако никой не им помага. Искам да бъда близо до тях, да им говоря, да им помагам.

Тези мои прости и открити думи направиха голямо впечатление на дон Калосо, който не преставаше да ме гледа. Така стигнахме до един кръстопът, където нашите пътища се разделяха. Накрая той ми каза следните думи:

– Не губи смелост! Аз ще се погрижа за тебе и учението ти. Ела при мен в неделя заедно с майка си и ще видиш, че всичко ще уредим.

На следващата неделя влязох в къщата му заедно с майка ми. Споразумяха се всеки ден да ходя за малко да уча. През останалото време от деня щях да работя на полето, за да угодя на Антонио. Брат ми беше съгласен да започна учението след лятото, когато работата в полето не е вече толкова напрегната.

Сигурността, че имам водач

Откак започнах да ходя при дон Калосо, имах пълно доверние в него. Разказвах му какво правя, какво говоря, поверявах му дори мислите си. Така той можеше да ми дава правилните съвети.

За пръв път изпитвах сигуростта, че имам водач, един приятел на душата ми. Най-напред ми забрани едно неподходящо за възрастта ми покаяние, което бях започнал да правя. От друга страна ме окуражи да ходя често да се изповядвам и причистявам. Дори ме научи ежедневно да правя едно малко размишление или по-скоро едни духовен прочит.

В празнични дни прекарвах с него цялото си свободно време. В делнични дни отивах да му помагам за светата литургия всеки път, когато можех. По това време бях започнал да изпитвам радостта от това, че имам духовен живот. Дотогава бях живял много материално, като една машина, която прави нещо, но не знае защо.

В средата на септември започнаха уроците по италиански. Изучих цялата граматика и се упражнявах да пиша съчинения. На Рождество взех в ръка латинската граматика. На Великден започнах да правя преводи от латински на италиански и от италиански на латински.

През цялото това време не преставах да давам представления – през хубавото време на ливадата, през зимата в обора. Нещата, които ми разказваше дон Калосо, и неговите думи ми помагаха за подсилване на моите „проповеди”.

Бях щастлив. Мислех си, че всичките ми желания са изпълнени. Но едно ново нещастие, едно тежко страдание пресече всичките ми надежди.

Comments are closed