Започване от начало
Бях загубил много време. За да не губя още, решихме да се преместя в Киери. Там бих могъл сериозно да се посветя на учението. Беше 1831 г.
Който е израстнал сред горите и е виждал само някое и друго малко селце в провинцията, остава много впечатлен, когато види един град.
Бях приет на пансион в къщата на Лучия Мата, наша землячка. Беше вдовица и имаше само един син. Беше се преместила в Киери, за да бъде до него и да му помага по време на учението му.
Първият човек, с когото се запознах, беше дон Еустакио Валимберти, един свещеник, за когото си спомням с признателност. Канеше ме да му помагам на литургия и използваше тези моменти , за да ми даде отлични съвети за това какво да бъде поведението ми и как да се държа далече от опасностите на града. Той лично ме заведе при правителствения комисар по образованието. Представи ме също и на различни преподаватели.
Тъй като заниманията ми до този момент бяха от всичко по малко, т.е. по малко от нищо, посъвестваха ме да се запиша в шести клас (един вид първи гимназиален клас).
От преподавателя, богослова Пуньети, имам отлични спомени. Отнасяше се се към мене с много внимание. Като виждаше възрастта ми и добрата ми воля, той ми помагаше в училище, канеше ме у дома, не жалеше усилия, за да ми помогне да наваксам изгубеното време. Поради възрастта ми (навършени шестнадесет години) и ръста ми стърчах като стълб сред малките ученици. Това положение ме подтискаше. Само след два месеца поради отличните ми бележки, бях допуснат до изпит, за да премина в пети клас (Редът на класовете е низходящ: от пети се минава в четвърти и т.н.)
Постъпих с желание в новия клас, защото там учениците бяха малко по-големи, а учител беше моят любим приятел дон Валимберти.
След нови два месеца отново получих блестящи оценки, по изключение бях допуснат до нов изпит и минах в четвърти клас.
В този клас учител беше Винченцо Чима, човек строг, който поддържаше в класа си максимална дисциплина. Когато видя по средата на годината да се появява нов ученик, голям и едър като него, той рече, шегувайки се:
– Този е или голям тъпак или голям талант.
Малко поизплашен от този суров човек аз рекох:
– Нещо по средата. Аз съм един беден младеж, който има добрата воля да си върши работата и да напредва в учението.
Тези думи му допаднаха и с необичайна любезност той каза:
– Ако имаш добра воля, то ти си в добри ръце. Няма да те оставя да си губиш времето. Дерзай! Когато срещнеш някаква трудност, веднага ми кажи и ще ти помогна.
Благодарих му от сърце.
Когато забравиш една книга
Бях вече около два месеца в четвърти клас, когато един дребен случай даде повод да се говори за мен. Учителят по латински обясняваше живота на Агезилай, описан от Корнелий Непот. Този ден бях забравил в къщи книгата. За да не би учителят да разбере това, държах пред себе си разтворена една друга книга, граматиката.
Другарите ми разбраха това. Един сръга с лакът съседа си, друг се засмя, класът започна да се вълнува.
– Какво има? – запита учителят. – Какво става? Искам еднага да разбера.
Като видя, че мнозина гледаха към мен, ми нареди да прочета отново текста и да повторя обясненията му. Станах на крака, като държах в ръка граматиката и повторих по памет текста и обясненията. Съучениците ми, почти инстинктивно, извикаха от удивление и заръкопляскаха.
Учителят побесня от гняв. За пръв път, викаше той, му се случва да не може да въдвори ред и тишина. Замахна да ми удари плесница, но аз успях да я отбягна, като наведох глава. После, като постави ръка на граматиката ми, накара съседите ми да му изложат причината за „това безредие”.
– Боско няма Корнелий Непот. Държи в ръка граматиката. И въпреки това прочете и обясни текста сякаш пред очите му беше книгата на Непот.
Тогава учителят погледна книгата, върху която бе поставил ръка и поиска да продължа „четенето” на Непот с още две изречения. После ми каза:
– Прощавам ти заради твоята добра памет. Имаш късмет. Грижи се винаги да я използваш добре.
В края на учебната година минах в трети клас.
