Един семинарист с добро лице
През тези години Божието провидение направи да срещна един друг благодетел, дон Джузепе Кафасо от Кастелнуово д’Асти. Беше втората неделя на октомври и жителите на Мориалдо празнуваха Майчинството на Пресветата Дева Мария. Това беше патронният празник на тази махала и всички бяха весели и заети с приготовления. По ливадите имаше игри и представления, надпреварваха се фокусници и амбулатни търговци.
Видях един семинарист да стои облегнат на вратата на църквата, далеч от всякакви игри и представления. Той беше дребен на ръст, имаше блестящи очи и добро лице. Изпълнен с любопитство и възхищение от вида му, аз се приближих до него и рекох:
– Преподобни отче, искате ли да присъствате на някое представление на нашия празник? Кажете ми къде искате да идете, аз ще Ви придружа.
Той ме извика близо до себе си и много любезно се осведоми за възрастта ми, учението ми, попита ме дали съм взел първо причастие, дали ходя на изповед и на катехизис. Отговарях му охотно. После му повторих моето предложение.
– Искате ли да видите някое представление?
– Мои скъпи приятелю – отговори той – преставления за свещениците са службите в църквата. Колкото повече хора участват в тях с любов, толкова повече те са представления, които допадат на сърцето на свещеника. Нашите забавления са светата литургия, причастието, изповедта, от която се ражда по-дълбоката радост. Аз чакам да отворят църквата, за да вляза.
Побеждавайки известна боязън, му отговорих:
– Това, което казвате, е вярно. Но има време за всичко: време човек да отиде на църква и време да се забавлява.
Той се засмя и ми каза следните думи, които бяха неговата житейска програма:
– Който става свещеник, се дарява на Господ и от всички неща на света го интересува само това, което може да прослави Бога и да стори добро на душите.
Преизпълнен с уважение, аз поисках да узная името на този семинарист, който в думите и поведението си показваше с такава дълбочина Господния дух. Узнах, че той е семинаристът Джузепе Кафасо, студент по богословие първа година. Бях вече слушал много пъти да се говори за него, като за един свят младеж.
Несигурно бъдеще
Смъртта на дон Калосо, както вече казах, беше за мене истинска катастрофа. Плачех и никой не можеше да ме утеши. Буден ли бях, мислех за него. Спях ли, сънувах го. Нещата вървяха толкова зле, че майка ми се уплащи да не се поболея и за известо време ме изпрати при баба ми и дядо ми в Каприльо.
По това време имах един друг сън. Видях една особа, която сериозно ме сгълча, че бях възложил надеждата си повече на хора, а не на добротата на Бога, нашия Отец.
Тогава ме тревожеше мисълта за учението. Какво да правя, за да го продължа? Имаше много добри свещеници, които работеха за благото на хората, но не успявах да стана приятел с никой от тях. Често ми се случваше да срещна на улицата енориста и неговия заместник. Поздравявах ги отдалеч, приближавах ги вежливо, но те отвръщаха на поздрава ми и продължаваха пътя си.
Много пъти, разплакан от огорчение, си казвах:
– Ако аз бях свещеник, нямаше да се държа по този начин. Щях да опитам да се сближа с момчетата, да им дам добри съвети, да им кажа добри думи. Откъде накъде да не мога да поговоря малко с моя енорийски свещеник? Дон Калосо говореше с мен. Защо другите свещеници не говорят?
Мама виждаше страданията ми. За учението ми нямаше надежда да получи съгласието на Антонио, който вече беше навършил двадесет години. Тогава тя реши да раздели с него имота, оставен от баща ми. Съществуваше една голяма трудност: двамата с Джузепе бяхме непълнолетни и това водеше до дълги дела и значителни разноски. Въпреки всичко майка ми взе това решение.
Така в семейството останахме трима: мама, Джузепе и аз. Баба беше починала няколко години по-рано.
Това разделяне ми смъкна камъка от сърцето и най-накрая ми даде пълната свобода да уча. Но много месеци бяха необходими, за да се изпълнят процедурите, изисквани от закона. Получих възможност да постъпя в държавното училище в Кастелнуово едва около Коледа на 1830 г. Бях на 15 години.
Джовани Роберто, шивач и певец
Държавното училище и новият учител поставиха на сурово изпитание малкото неща, които бях научил до този момент. Трябваше кажи-речи да започна от самото начало италианската граматика и с много труд да продължа към латинската.
Отначало ходех на училище от къщи всяка сутрин и всеки следобед, като изминавах на отване и връщане някъде около двадесет километра дневно.
Но щом започна истинската зима, този ритъм се оказа невъзможен. Тогава бях настанен на пансион при Джузепе Роберто, един добър човек, който работеше като шивач.
Той беше и добър певец дилетант, изпълнител на светска и църковна музика. Понеже и аз имах хубав глас, той ме учеше на музика. След няколко месеца можех да се кача в хора на църквата и заедно с него да изпълнявам партии църковна музика.
В свободното си време започнах също да се забавлявам с иглата и ножиците. Бързо станах специалист по зашиване на копчета, правене на илици, на единични и двойни шевове. Успях да се усъвършенствам и в по-тънки операции – разкрояване на плат за изработване на сака, панталони, жилетки.
Като видя успехите ми в професията, г-н Роберто ми направи сериозно предложение: да стана шивач на пълен работен ден в неговото ателие. Но моята програма беше различна: исках да напредвам в учението. Харесваше ми да уча много неща в свободното си време, но всичките ми усилия бяха съсредоточени в главната цел.
Приятели и неприятели
В тази първа година трябваше да се справя и с някои лоши другари. Опитаха да ме отведат да играем в учебно време. Отказах с извинението, че нямам пари. Те ми дадоха идея как да си ги докарам: като крада от хазяина ми и от майка ми. Един от тях , за да ме убеди, ми каза без капка срам:
– Време е да се събудиш. Научи се да живееш в този свят. Ако продължиш да си стоиш с превръзка на очите, вечно ще си останеш дете. Ако искаш да живееш безгрижно, трябва да си докарваш пари, по един или по друг начин.
Помня, че му отговорих със следните думи:
– Не разбирам думите ви, струва ми се, че искате да ме убедите да стана крадец. Но седмата Божа заповед казва: Не кради! Който стане, крадец, зле свършва. А освен това, ако поискам от майка ми пари за нещо добро, тя ми дава. Винаги съм я слушал и сега няма да престана да я слушам. Ако вашите приятели крадат, са престъпници. Ако не крадат, но съветват другите да крадат, са негодници.
Този мой решителен отговор мина от уста на уста и никой повече не се осмели да ми направи подобни предложения. И учителят също го беше научил и от този момент започна да показва по-голямо благоразположение към мен. Даже и родителите на много мои съученици узнаха за случката и показваха задоволство, че техните синове ставаха мои приятели.
Бързо около мен се образува една хубава група приятели, които ме обичаха и ми се подчиняваха както момчетата от Мориалдо.
Всичко започваше да върви добре за мене, когато дойде една друга неприятност. Моят учител дон Вирано бе изпратен за енорийски свещеник в Мондонио в епархията Асти. През април напусна училището. Замести го един друг учител, по-малко способен от него. Абсолютно невъзможно му беше да задържи вниманието и тишината в класа. В това безредие в края на краищата загубих и онова, което бях научил в предходните месеци.
