На ръст бях съвсем дребничък
На каква възраст съм започнал да се занимавам с деца? Много пъти са ми задавали този въпрос. Мога да отговоря, че десетгодишен правех това, което ми беше вече възможно – един вид празничен ораторий.
Бях съвсем дребничък, но се стремях да разбера склонностите на моите другари. Втренчвах поглед в лицето на някого и успявах да разчета намерението, което имаше на ум. Заради тази моя особеност момчетата на моята възраст много ме обичаха и едновременно с това се страхуваха от мене.
Всеки ме искаше за другар или за съдия в надпреварите. На когото можех, правех добро, зло – никому. Търсеха ме за приятел, та в случай на разправии по време на игра да ги защитавам. Действително на ръст бях дребен, но имах сила и смелост, които вдъхваха страх и у по-големите. Така когато изникваха препирни, кавги, спорове аз бях избиран за арбитър и всички приемаха моите решения.
Разкази в ливадите и оборите
Това, което особено ги привличаше около мен и ги забавляваше изключително много, бяха моите разкази. Разказвах случките, за които чувах в проповедите и на катехизис, приключенията от Френските крале, Бедният Гуерино и Бертолдо и Бертолдино.
Щoм ме видеха, приятелите ми се спущаха към мене. Искаха да им разкажа нещо, макар да бях толкова малък, че с труд разбирах това, което четях.
Към момчетата често се присъединяваха и някои възрастни. И така докато отивах и се връщах от Кастелнуово, през ниви и ливади, често бях заобиколен от стотина души. Искаха да слушат едно бедно момче, което беше малко по-паметливо. Нямах никакво образование, но сред тях изглеждах голям мъдрец. Една стара поговорка казва: „В царството на слепите еднноокия го правят цар”.
През зимата много селски семейства прекарваха вечерите в обора (най-топлото помещение в къщата). Всички ме канеха, за да им разказвам моите истории. Бяха всички доволни да прекарат една вечер, слушайки без да мърдат по пет и дори шест часа четенето на Френските крале. Бедният малък четец стоеше прав на една скамейка така, че всички да могат да го виждат. Любопитен факт е, че хората наоколо казваха: „Да идем да чуем проповедта”, понеже преди моите разкази и след тях всички се прекръстваха и казваха по едно Радвай се, благодатна Мария.
Скачах и танцувах върху въже
През пролетта и лятото нещата се променяха, изискваха повече усилия. През празничните дни идваха да ме търсят момчетата от съседните къщи и дори от далечни махали. Давах представление, като правех фокуси, които бях научил.
През пазарните и панаирните дни отивах да гледам амбулантните търговци и акробатите. Наблюдавах внимателно фокусите, упражненията в сръчност. Като се върнех в къщи, ги повтарях отново и отново, докато успеех да ги направя и аз. Невъобразими бяха паданията, претъркулванията, премятанията, на които трябваше да се реша. И все пак, макар че е трудно да ми се повярва, но на единадесет години аз правех фокуси и салтомортале, ходех на ръце, скачах и танцувах върху въже като акробат професионалист.
Всеки празничен следобед – представление.
В Беки имаше една ливада, на която растяха различни дървета. Едно от тях беше много здрава есенна круша. На това дърво завързвах въже, което опвах и закрепвах за едно друго дърво. Отстрани поставях на една масичка фокусническата чанта, на земята просвах едно килимче за волните упражнения.
Когато всичко беше готово и много зрители очакваха напрегнато представлението, поканвах всички да кажат броеницата и да изпеят една църковна песен. После се качвах на един стол и изнасях проповед. Всъщност повтарях омилията, която бях чул сутринта на литургия или разказвах някаква интересна случка, която бях чул или прочел в някоя книга. Като свършех проповедта, още една кратка молитва и след това давах начало на представлението. Проповедникът се преврщаше в професионален акробат.
Правех салтоморталета, вървах на ръце, изпълнявах смели акробатични фигури. После започвах фокусите. Поглъщах монети и ги намирах на върха на носовете на зрителите. Размножавах цветни топчици и яйца, превръщах водата във вино, убивах и разрязвах на парчета едно петле и веднага след това правех да оживее и весело да пее.
Накрая се качвах на въжето и вървях по него така сигурно сякаш по пътека: скачах, танцувах, заставах на ръце с крака във въздуха или летях с главата надолу, закачен за краката.
След няколко часа бях напълно капнал. Завършвах представлението, казвах една кратка молитва и всички се разотиваха по домовете си.
На моите представления не допущах ония, които бяха богохулствали, които говореха лоши приказки и които отказваха да се молят с нас.
„Но – ще ме запитате – за да отиде човек на панаир и на пазар, за да присъства на представления на фокусници, плаща за билет. Откъде идваха парите?”
Снабдявах се с тях по хиляди начини. Скътвах бакшишите, подаръците, малките суми, които майка ми и други хора ми подаряваха по празник, за да си купя бонбони. А освен това бях много изкусен ловец на птици, които продавах. Ходех да бера гъби, билки, багрилни растения, които после продавах.
Ще ме запитате отново: „Но майка ти доволна ли беше, като знаеше, че ходиш по панаири и по пазари, като те виждаше да играеш като акробат?” Ще ви кажа: моята майка много ме обичаше. Аз й разказвах всичко – моите планове, моите малки начинания. Нищо не правех без нейното одобрение. Тя знаеше всичко, наблюдаваше всичко и ме оставяше да го правя. Нещо повече: ако имах нужда от нещо, тя се мъчеше да ми го достави. А ако нещо не ми достигаше за представленията, моите приятели с удоволствие ми го заемаха.
