„Целта ни трябва да бъде безкрайна, а не крайна“, „защо хората се грижат толкова много за красотата на собственото си тяло, а не се притесняват за красотата на собствената си душа?“. С тези думи на блажения Карло Акутис започна проповедта на отец Мартин в третия ден от работния лагер в Стара Загора.
В новопостроената сграда с три крила: училище, жилищна част и църква се бяхме събрали около 15. доброволци от София и Пловдив, три отчета салезиани, двама доброволци от Чехия, един аржентинец, един спомоществовател и един куче. Всички се бяхме събрали точно в 8 часа сутринта преди началото на работния ден. Седяхме и слушахме историята за „Апостола на интернет“ – роден през 91 г. в Лондон Карло Акутис завършва земния си път едва 15 годишен.
В края на миналата година това младо момче беше беатифицирано от Ватикана заради силната си вяра в Бог и в Светата Евхаристия, но най-вече заради добрината и благородните си постъпки спрямо бедните и отхвърлените от обществото хора. Историята за младия християнин идваше да ни напомни, че както Христос става част от света, за да ни приближи към Истината, така и Карло Акутис също беше един от нас и чрез неговия пример ние станахме свидетели на това как младостта може да се изживее по по-пълноценен начин. Вместо да останем в плен на хилядите изкушения и възможности на съвременния свят, да оставим всичко и да тръгнем след Него.
Подобно на апостолите, които според евангелието от онази майска сутрин, два дни след Възкресение, оставиха всичко и Го последваха. „Каза им: Дойдете и ще видите.“ (Йоан 1:39). Истина, истина ви казвам, [Отсега] ще видите небето отворено, и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син.“ (Йоан 1:51). Всички, които се бяхме събрали отидохме, за да помогнем за осъществяването на един идеал, на една благородна кауза, за която отците салезиани са посветили голяма част от живота си. През дните на нашия престой всеки според силите, опита и уменията си имаше своя задача. Момчетата се включиха в изграждането на ограда около бъдещия училищен двор, момичетата боядисваха, доброволците готвеха, а отците помагаха навсякъде, където имаше нужда от помощ.
Сутрин ставахме рано, събирахме се, за да се помолим за сила, бодър дух и спорна работа и се разпръсквахме всеки, според задачата си. На обяд отново се събирахме, за да починем и съберем сили, а в края на деня, след добре свършената работа, имахме време за разходка, игри, песни и приятни разговори. Вечерната молитва слагаше край на дългия ден и всички бързо, бързо се прибираха по стаите, защото на другата сутрин отново ни чакаше много работа.
На една от тези молитви отец Донбор разказа в колко трудно положение се намират хората в махалата. Колко семейства живеят в крайна бедност и как родителите не могат да изучат децата си. Цели поколения остават без образование, а възможностите за по-добър живот са твърде ограничени. „Всяка помощ за изграждането и създаването на място, където тези хора да имат възможност да променят посоката и да заживеят един по-достоен живот, е изключително ценна – каза отеца, като искрено ни благодари за подкрепата. „Понякога дори само едно ваше обаждане, едно съобщение във Фейсбук или мил поздрав са изключително ценни за нас, за да продължим тази мисия, защото показва, че не сме сами в това трудно начинание“, завърши той.
И така с всеки изминал ден умората ставаше все по-голяма, а радостта ни двойно повече. Според своята заетост част от младежите си тръгнаха по-рано, други се присъединиха по-късно, а трети успяха да останат за целия период. Независимо от дължината на престоя и физическата работа, никой не се оплака и не пожела да си тръгне, защото радостта от общението и удовлетворението от свършеното бяха толкова силни.
Дни след работния лагер усмивката не слизаше от лицето ми, а усещането за лекота и спокойствие изпълваше съзнанието ми. Подобно на думите в Евангелието аз повярвах, тръгнах след Исус и видях „небето“ отворено пред мен. В края на този разказ, бих искала отново да се върна към началото, като завърша с думите на Карло Акутис: „Целта ни трябва да бъде безкрайна, а не крайна. Безкрайността е нашата Родина.“.
Нека не забравяме, че ромите са част от нас, от нашата Родина, и че не трябва да ги изоставяме. Ако искаме да живеем в едно здраво общество, трябва да се научим да подаваме ръка на най-нуждаещите се, както отците салезиани подадоха ръка на нас преди повече от 20 години. ”
Виктория Петрова
04/06/2021
