Имало едно време човек на име Иван. Той бил стар и беден земеделец, който живеел сам в малка къща насред полето със своите овце и други животни. От нищо никога не се оплаквал. Все си казвал: “Слава на Бога. Мога да правя поне малко добро и да понасям и малкото зло, което е тук на земята. Такъв е законът на християнския живот.”
Злото, което трябвало да изтърпи, идвало от вълка, който бил в съседната гора и от време навреме крадял от бедния Иван по някоя овца. Той понасял всичко това, но веднъж търпението му било подложено на изпитание. Един следобед се връщал от града, където продавал на пазара нещa от своята градина. Бил доволен. Парите си завил в кърпа, която държал в джобa си, а на гърба си носел празния чувал. Когато минал през гората, малко се страхувал: “Ами сега, ако някой ми вземе парите?” В този момент усетил, че някой тича отзад и се доближава до него. Чул дори викът на преследващите го. Но те не били хора – бил черният вълк, неприятелят на Иван. Този път обаче той не изглеждал жестоко, дори бил много задъхан. С жалостен глас, вълкът се обърнал към селянина: “Добри човече, преследват ме ловци, за да ме убият. Днес, аз съм като теб – слаб старец, помогни ми!”
Иван се поколебал, но бил подтикнат от бедата на животното. Отворил чувала и посочил на вълка да се скрие вътре. После завързал чувала и си го сложил отново на гърба си. Почти веднага пристигнали ловците от гората и попитали Иван: “Виждал ли си тук по пътя да тича вълк?” “Да, видях”- отговорил земеделецът – “но, избяга напред, тичайте да го стигнете!” Ловджйите бързо се оттеглили.
Междувременно се стъмнило. Иван оставил чувала на земята, освободил вълка и му казал с добро чуство: “Върви си по своя път и повече не греши!” Но погледът на вълка вече не бил страхлив, напротив – очите му светили с типичната злоба. Озъбил своите страшни зъби и казал: “Сега съм страшно гладен. Няма друг начин, старче – ще те изям! Такъв е законът на вълците и аз го спазвам.”
Иван не можел да повярва, че такава злоба е възможна, и си помислил, че вълкът се шегува. Очите на дивото животно го уверили, че замисълът му е истински. Иван му прошепнал: “За всичкото добро, което ти направих, така ли искаш да ми се отблагодариш?” “Точно така!” – изръмжал вълкът – “такъв е законът на дивите животни. Попитай и другите животни в гората, те ще ти отговорят същото. И негово благородие, нашият цар лъв живее според това правило.”
След като вълкът изрекъл думата цар, в короната на близко дърво сякаш светнали две лампи и се чуло тайно: “Уаа…” Появила се тук мъдра сова. Иван сметнал гласа й за лош късмет. Вълкът обаче се зарадвал и извикал: “Ти, мъдра съветничко на царя; ти, която хващаш всяка мишка, която виждаш; ти сигурно ще кажеш, че съм прав?” Вълкът си признал, че е избягал от ловците. Совата не бързала да отговори веднага. След мълчанието си, при което Иван треперел от страх, тя казала: “За да мога да кажа своето мнение, трябва да зная всички обстоятелства. Има много неща, които не са ми ясни. Вълкът, както казва, се бил скрил в чувала, който сега лежи тук на земята. Чувалът е много малък, за да се скрие толкова голям вълк.”
“Това не е вярно” – разсърдил се вълкът – “Събрах се там цял, ще ви покажа как!” Свил си краката, а главата притиснал към тялото си.
“Все пак не мога да повярвам” – казвала совата. “Искаш ли да ме увериш? Влез още веднъж в чувала и ще видим.” Вълкът нямал желание да дава такова доказателство, но нямал кураж да се противопоставя на царския съветник. Промърморил, притиснал главата си към гърдите и със свити крака влезнал в чувала. “Завържи чувала с въжето” – казала совата на Иван – “и действай според своята съвест!” След това совата се отдалечила незнайно накъде.
В храста засветили други очи. Лисицата, която също се скрила от ловците и от скришно следяла случката с вълка, изскочила от там и казала с ласкателен глас: “Мили Иване, вълкът беше и мой неприятел. Насилието беше винаги негов закон. Моят закон е хитростта. Този път, така, както се случва често, хитростта победи над насилието.” Бързо лисицата скочила към чувала с вълка, хванала го със зъби, завлякла го до реката и го хвърлила във водата. Лошо се усмихнала и процедила през зъби: “Това е мой природен закон (животинска природа)”. После изчезнала в гората.
Иван дълго време стоял смутен и кимвал с глава. Накрая си казал: “Законите на звяра са зверски. Благодаря на Господа, че мога да живея според човешките и християнски закони, въпреки че понякога трябва да понасям и вреди.”
